Това е една много известна история – Историята за Славея и Розата.
Славеят всяка нощ чакал розата да разцъфти.
Пеел в очакване, с желание, с надежда.
Най-хубавите песни и стихове извирали от малкото му червено сърце и оцветявали копнежа му.
„Ей, Гюл, разтвори се ! Разцъфти така, че да видя лицето ти…“ казвал славеят на любимата роза, а розата до сутринта слушала стиховете и песните на славея, които я изпълвали с желание и цветен трепет.
И ето слънцето изгрявало и се изкачвало високо, наближавало времето розата да разцъфти…точно в този момент славеят изгубвал търпение, надеждата му сякаш свършвала и той отлитал. Когато славеят си тръгвал розата разцъфвала в най-голямата си прелест, червените и листенца се разтваряли едно по едно и ароматът и изпълвал въздуха с копнеж.
Всяка вечер тази история се повтаряла и всяка вечер славеят и розата преживявали всичко отначало…
Тези, които познават Любовта знаят, че ако влюбените се вземат, че ако славеят стане на розата, а розата на славеят – нито ароматът на розата щеше да е същият, нито гласът на славея щеше да изгаря сърцата на тези, които го слушат.
Да, никой не иска да се разделя от любимите си… и съм сигурна, че сте преживявали онзи момент при сбогуване, в който един вътрешен глас сякаш казва „Остани, още малко…“, но историята ни показва, че нито славеят ще изчака още малко, нито розата ще разцъфти по-рано.
Може би Копнежът е това, което ражда Любовта и разпява славея…
Може би Раздялата е това, от което има нужда цветето, за да порасне…
Но копнежът не е чувството, което се заражда, когато сме разделени и живеем с фантазии …
Копнежът е онова изгарящо чувство, когато любимият е до нас и ни липсва.
Славеят всяка нощ чакал розата да разцъфти.
Пеел в очакване, с желание, с надежда.
Най-хубавите песни и стихове извирали от малкото му червено сърце и оцветявали копнежа му.
„Ей, Гюл, разтвори се ! Разцъфти така, че да видя лицето ти…“ казвал славеят на любимата роза, а розата до сутринта слушала стиховете и песните на славея, които я изпълвали с желание и цветен трепет.
И ето слънцето изгрявало и се изкачвало високо, наближавало времето розата да разцъфти…точно в този момент славеят изгубвал търпение, надеждата му сякаш свършвала и той отлитал. Когато славеят си тръгвал розата разцъфвала в най-голямата си прелест, червените и листенца се разтваряли едно по едно и ароматът и изпълвал въздуха с копнеж.
Всяка вечер тази история се повтаряла и всяка вечер славеят и розата преживявали всичко отначало…
Тези, които познават Любовта знаят, че ако влюбените се вземат, че ако славеят стане на розата, а розата на славеят – нито ароматът на розата щеше да е същият, нито гласът на славея щеше да изгаря сърцата на тези, които го слушат.
Да, никой не иска да се разделя от любимите си… и съм сигурна, че сте преживявали онзи момент при сбогуване, в който един вътрешен глас сякаш казва „Остани, още малко…“, но историята ни показва, че нито славеят ще изчака още малко, нито розата ще разцъфти по-рано.
Може би Копнежът е това, което ражда Любовта и разпява славея…
Може би Раздялата е това, от което има нужда цветето, за да порасне…
Но копнежът не е чувството, което се заражда, когато сме разделени и живеем с фантазии …
Копнежът е онова изгарящо чувство, когато любимият е до нас и ни липсва.